Трябва ли да преосмислим „интелектуалната собственост“ във видеоигрите?

„Интелектуалната собственост“ (ИС) е повсеместна във видеоигрите. Тя предоставя на издателите изключителни права върху техните творения. Но изразът заслужава да бъде разгледан: той оформя начина, по който мислим за играта, и не винаги в интерес на културата.

За какво всъщност става дума?

От юридическа гледна точка „интелектуалната собственост“ обхваща най-вече, за една игра, авторското право (и сродните му права), а за марката или някои технически елементи, индустриалната собственост. Тя предоставя на своя притежател изключителни права: да разрешава или забранява копирането, разпространението, адаптацията. Именно това позволява на издателя да решава за живота или смъртта на дадена игра, за нейните ремейкове, ремастери и продължения.

Парадоксът

Видеоиграта не е дело на изолиран мозък: тя е колективно творение на разработчици, сценаристи, артисти, музиканти, а понякога и на самата общност (модификации, съдържание). Но правото възлага контрола не на онези, които създават, а на субекта, който притежава правата: издателя. Говоренето за „интелектуална“ собственост прикрива това изместване: това, което на практика е защитено, е икономически актив, а не интелектът на неговите автори.

Защо това има значение за играчите

Тази рамка има преки последици: именно в името на ИС се оправдава невъзможността за препродажба, забраната на общностни сървъри след закриване на игра, или отказът да се позволи на библиотеките да съхраняват игрите. Преосмислянето на речника, говоренето за права на експлоатация вместо за „собственост“, би помогнало за възстановяване на баланса в дебата между интересите на правоносителите, тези на създателите и тези на публиката.

За четене: запазването и задължителното депозиране.